Скални светилища 4 - Мегалитния кладенец при с. Гърло

мегалит

За тази серия от поредицата планираме посещение на мегалитното светилище тип “кладенец” близо до с. Гърло, като лошото време почти ни отказа, но желанието за приключения и откривателства надделява. Отново сме група от трима - аз, Красимир и Диана.

Тръгваме от София в 10:00, този път в събота. Небето е тъмно, прогнозата е за температури около 2-3 градуса по Целзий и снеговалежи, но се надяваме лошото време да придаде специфична атмосфера на местата, които ще посетим.

Поемаме по пътя през Божурище и околните села в посока Брезник. Там е и първата ни спирка - църквата “Св. Петка” или както е другото й име “Св. Мати” (Светата Майка), което говори за връзката на християнството по тези земи с култа към Богинята Майка.

Клисарката ни посреща изключително радушно, обяснява ни за свещите, които са на самообслужване и дори отбелязва, че няма проблем да правим снимки вътре в църквата, защото вижда, че двамата с Красимир носим фотоапарати.

Най-старите части от църквата са от XV - XVI век. Храмът е разрушаван и преизграждан наново. От средновековните стенописи не е останало нищо, тези, които могат да се видят в момента са от XVIII и XIX в. Дори те се преплитат по интересен начин и на места човек трудно може да каже кой стенопис е стар и кой е по-нов. Църквата има редица интересни особености - по план се състои от три части, като всяка е разположена на различно ниво спрямо останалите и се слиза по няколко стъпала от най-новата през средната към най-старата част. Най-старата (източна) част е покрита с дървен свод, който вероятно е заменил по-стар куполен покрив. Прави ми впечатление, че на много места в църквата присъства като елемент двуглавият орел - в килима пред иконостаса и в дърворезбите на дървените столове, наредени покрай стените. Според някои източници в интернет появата му в нашите църкви може да се обясни като част от символиката на Вселенската патриаршия. Конкретно този, изобразен на кръглия килим, държи два меча - честно казано не успях да намеря еквивалентно изображение в интернет. Повечето, които ми излизат при търсене държат по един меч и един скиптър, но 18 с меча - няма такова чудо. Мистерия!

Уникална особеност на църквата е нейният втори иконостас, от който прилагам няколко снимки. Лично за мен част от иконите изглеждат малко странно и неортодоксално, особено на фона на тези, които съм свикнал да виждам в нашите църкви.

Дърворезбите в в средната и най-новата част на църквата също са впечатляващи, но изкуствените цветя… защо трябва да има изкуствени цветя до олтарите??

Сбогуваме се с клисарката и се натоварваме отново на колата, паркирана пред табела “Свободна инте нет зона по програма WIFI4E. Безплатен интерне за европеици”. 

На излизане от Брезник решаваме да хвърлим един поглед и на новата църква, която се намира недалеч от старата. Фасадата изглежда интересно, изпълнена е в неовизантийски стил, харесва ми и щраквам един кадър, след което продължаваме към мегалитния кладенец, който е основната ни цел днес.

Отбиваме към село Гърло и след края на селото поемаме по доста разкалян и на места заснежен черен път. До една от последните къщи на селото се налага двамата ми спътници да слязат, за да придържат встрани клоните на две дървета, които категорично ще одерат боята по цялата дясна половина на колата. Пътят не е особено гостоприемен, но ние смело продължаваме напред.

Ако пътувате с кола в този участък задължително трябва да гледате внимателно вдясно, за да не пропуснете т.нар. средновековно християнско гробище, наричано също от местните “Латинското гробище” (ако сте пеша, няма как да го подминете, освен ако не е лято и тревата не е закрила всичко). Има синя указателна табела, която гласи: “ПАМЕТНИК на КУЛТУРАТА. ОХРАНЯВАН е от ЗАКОНА”и самата тя изглежда доста архаично, но е свряна сред шубраците и тревите, така че човек може и да я подмине.

Всъщност това не е гробище, а оброчище. Някои от кръстовете тук (кръглите, с най-опростените и изчистени форми) са от VI век, а други са по-нови - от XVII-XIX век. Два от тези кръстове са вградени в интериора на църквата в Брезник, в която бяхме допреди по-малко от час. Има множество теории за тези кръстове - че са свързани с келти, тамплиери, богомили. Ако търсите повече информация, най-достоверната според мен към момента е представена достъпно и интересно в епизод на предаването на бТВ “Мистичната България”,посветен на гробището и църквата в Брезник.

Наблизо има и тракийско скално светилище, но ние не успяхме да го посетим. Слънцето ту изгрява, ту се скрива зад облаците и нащракваме доста добри кадри с кръстовете, независимо дали са келтски, тамплиерски или богомилски. Категорично са много интересни и заслужава да бъдат посетени (докато все още ги има).

Калните коловози стават все по-дълбоки и след поредния завой стигаме до една много дълбока и широка локва, която ни отказва да продължаваме с кола. До язовир Красава, който е отправна точка за достигане на мегалитния кладенец има още около километър, който решаваме, че ще изминем пеша. След кратко изкачване през борова горичка излизаме на брега на язовира. Мостчето до охранителната кула ни привлича неудържимо, така че правим лека отбивка, за да минем по него и да погледнем надолу към мразовитите води, порени от вятъра. След което се връщаме на стената на язовира и по нея достигаме до съседния хълм, по който се достига до кладенеца.

Ако кажа, че пътеката е ясно обозначена и няма как да се объркате, ще излъжа доста вероломно. Самите ние се лутахме 5-6 минути нагоре-надолу, след което Красимир забеляза едва доловима пътека, която сече косо по склона на хълма през опаслата го борова гора. С малко усилия се качваме на пътеката, чието начало е на около 1.5 м височина спрямо широкия и добре утъпкан път, водещ в обратна на избраната от нас посока. По пътеката на места има обозначения с възелчета от син сезал по някои от дърветата и храстите, има и дървени табели, които обаче толкова умело се сливат с околната среда, че всеки уважаващ себе си хамелеон би почервенял от яд при вида им.

Излизаме на една площадка с изглед към язовира, отново има труден участък и след това относително широка, но доста обрасла пътека, която се движи успоредно на ограда от бодлива тел. След по-малко от километър се излиза на открит участък с воден каптаж, зад който по описания на други посетители на мястото има пътека. Ние продължихме направо, малко на интуиция, следвайки терена и донякъде с помощта на наличните карти в Google Maps, след което на едно място отново дебатирахме известно време накъде да продължим, докато не видяхме поредната замаскирана дървена табела, която ясно указва правилната посока (а именно - завой на 90 градуса наляво и връщане в посока язовира). След още 200-300 метра пътеката излиза директно на мегалитния кладенец.

Описвам толкова детайлно маршрута в случай, че някой реши да използва моето описание като инструкция за придвижване до мястото, което повярвайте ми, наистина е трудно за откриване. Ще приложа и карта с маршрут, която може да се зареди в Google Maps при нужда.

Навремето при откриването на обекта през 1970-те години явно са били построени допълнително стени и навес, които с времето са се разрушили и сега освен да внасят объркване дали това е мегалитния обект или нещо друго, не изпълняват никаква друга роля. Моята първа реакция, когато ги видях беше: “Това е”, защото си спомнях зидовете от снимките, които бях видял в интернет, докато Красимир беше доста по-скептичен и категорично отхвърли вероятността това да е обектът, докато не видя кладенеца и стълбите към него.

И наистина на пръв поглед занемарените останки от стени по никакъв начин не говорят за 30-вековното съкровище, което съхраняват. За кладенеца е писано доста в интернет (макар и като цяло е преписван многократно един и същ материал), затова аз няма да го описвам отново, а ще дам думата на Красимир, който обобщава фактите доста добре в 4-тия епизод от поредицата ни “Скални светилища”.

Струва си да кажем няколко думи за откривателя на мястото – проф. Димитрина Митова-Джонова (1924-2015). Тя посвещава голяма част от научната си кариера на протосардинската култура Нураги,към която се смята, че принадлежи и посетения от нас мегалитен кладенец.

Мога единствено да споделя възмущението и огорчението си, че толкова древен и архитектурен паметник, единствен по рода си за Балканския полуостров е оставен на милостта на природните стихии и случайните туристи, които си правят труда да стигнат до него. Немислимо е, че нито държавата, нито археологическата наука в България се интересуват от подобен обект, иначе не мога да си обясня запуснатото състояние, в което се намира в момента.

Това важи в пълна сила и за останалите скални светилища, които ще откриете в нашата поредица и изобщо за мегалитните структури на територията на страната ни.

Докато правим снимки и разглеждаме кладенеца, започват да прехвърчат единични снежинки, които постепенно стават все повече и повече и към края на пътуването ни заформят сериозен снеговалеж.

Връщаме се по обратния път, като ОТНОВО объркваме посоката на едно място! Цялата местност е силно запустяла и обрасла и дори през зимата, когато храсталакът и дърветата не са разлистени, е трудно човек да следва правилната посока.

Придвижваме се до колата, правейки опити да стъпваме основно по заснежените участъци, защото калта е сериозна и полепва доста упорито по туристическите ни обувки.

Следващата ни спирка е средновековната църква “Св. Никола” в село Лилянци. Няма как случайно да попаднете тук, освен ако не си планирате целенасочено посещение. В едно от брезнишките села попаднахме на доста помпозен знак стоп и сфетофар в средата на нищото, където трафикът категорично не предполага подобни съоръжения, затова на влизане в Лилянци се шегуваме, че вероятно има кръгово движение. И, о, изненада - в центъра на селото наистина има уширение, а в средата му е струпана купчина дърва, която трябва да заобиколим, за да изберем едно от четирите възможни разклонения. Поемаме надясно и съвсем скоро съзираме на едно възвишение край пътя църквата и селското гробище. Църквата е датирана към XVI в., по време на Османската империя е била зарита под земята и е възстановена през 16 г. По време на нашето посещение беше заключена и не успяхме да я разгледаме отвътре, но по данни от svetimesta.com вътре има ценни стенописи, спешно нуждаещи се от възстановяване.

Връщаме се обратно в посока Брезник, за да посетим последния обект, набелязан за днешната ни обиколка, а именно разрушената църква в Конска. Няма табели, разчитаме на описания на други туристи в интернет и на Google Maps и смело се впускаме в черен път през селските ниви, в резлултат на което колата е умело маскирана с кал до покрива. Не намираме обаче църквата, затова се връщаме на асфалтирания път и влизаме в селото, за да попитаме някой. Намираме един младеж, който е така любезен да ни придружи с неговата кола и да ни покаже руините, които се оказва, че сме подминали преди малко. Запазена е само едната фасада на църквата, при това е толкова гъсто обрасла с дървета, че е невъзможно да бъде забелязана от пътя, ако човек не е запознат с точното й местоположение. Небето е притиснато от тъмни облаци, прехвърча сняг и атмосферата е много готическа - като за снимки на руини, каквито ние разбира се правим, въпреки вече доста ниските температури и замръзналите ни пръсти и фотоапарати.

Отправяме се към София, но не и преди да изпълним обещанието, което си дадохме още при миналата ни обиколка - да хапнем в някоя от местните кръчми. Спираме в механа “Бабино ханче” и с облекчение нахълтваме в добре затопленото единствено помещение (ако не броим кухнята), защото вече сериозно сме се намръзнали. Печката на дърва бумти, почти всички маси са заети и (може би) едноименната баба, стопанка на заведението ни посрещна усмихната и разговорлива. С апетит, вероятно не отговарящ на реалния ни глад и групата ни от трима души, поръчваме доста неща, които учудващо изяждаме без остатък - боб, кюфтета, плескавици, яйца с праз, ребра, хляб. Всичко е изключително вкусно, атмосферата е неподправена и нетуристическа, дебела котка блажено спи на пейката до мен, а после се примъква в скута ми и проси от богатата трапеза. Ако все още съществува такова нещо като селска идилия, то тук, в “Бабино ханче” може да я откриете непроменена от времето на Вазов и Елин Пелин.

Добре похапнали с нежелание се потапяме в мартенската ранна вечер и през прехвърчащия сняг се отправяме към София.

Как да стигнете до мястото

Още епизоди от "Скални светилища"

Зарежда се ...
Искате ли да научите повече?Моля, абонирайте се за нашия бюлетин и получавайте актуална информация, когато публикуваме ново съдържание

Разгледайте пътеписи, фото и видео галерии и повече информация за българските мегалити

BulgarianEnglish