Ден 7 - Гитио-корабокрушение на плажа на Димитриос-Себи-Котронас-Аерополис-Ватия-Гитио. Потапяне в културата на вендетата на Гърция.

Плаж Валтаки

Днешната топ дестинация е изоставеният каменен град Ватия и вероятно най-южната точка на полуостров Мани, увенчан с фар, но така или иначе според Google Maps пътят до там е само около 60 км, така че се насочвам към 18 : 30 часа като времето на пристигане, за да имаме по-приемлива светлина за снимки. Ще запълним времето с няколко плажа в района, които изглеждат интересни.

Първият е Плажа Валтаки, само на 6 км от Гитио, който е известен най-вече с корабокрушението на кораба “Димитриос”. Той мистериозно се появи на плажа, разбит и изгорен през 1981 г. и оттогава остава там, за голяма радост на изкушените от Instagram туристи.

Пристигаме на плажа в 12:00 ч на обяд и слънцето напича безобразно, а на всичкото отгоре духа толкова силен вятър, че чадърът трябва да бъде притискан с тежести от всички страни и допълнително придържан с ръка. Но директните слънчеви лъчи са толкова силни, че без чадър е невъзможно да издържиш и 5 минути. Пясъкът е нагрят като фурна. В тези екстремни условия съм силно изненадан, че навсякъде е осеяно с гнезда на морски костенурки, всяко едно грижливо изолирано и заградено от природозащитниците с мрежи и указателни табели, така че да не бъдат изпотъпкани от плажуващите. Явно на няколко сантиметра под повърхността пясъкът вече е с необходимите параметри, за да осигури развитието на малките костенурки в яйцата. Но на повърхността е ад!

Плажът на Себи

Следващият плаж - Плажът на Себи го избираме на случаен принцип по снимки в Google Maps. Изглежда доста див, само се надявам пътят до там да е приемлив за нашата крехка и доста ниска кола под наем. 28 км до там ни отнемат близо час, защото пътят се вие през малки вилни селища и не е съвсем перфектен, но като цяло е проходим, без сериозни рискове за колата. Накрая стигаме до табела “задънена улица” и става ясно, че последните 600 м до плажа, които са черен и доста изровен път, ще се ходят пеша. Цикадите са оглушителни, слънцето продължава да ни наказва и си представям мъката по обратния път, защото слизането към плажа е доста стръмно, но вече сме тук и няма да се отказваме в последния момент.

От моя гледна точка заливчето и каменстият плаж към него са идеални, но предполагам, че повечето плажуващи не биха си направили труда да стигнат до тук. Отпускам се по гръб в кристално бистрата вода и се наслаждавам на този наистина див пелопонески залив, който в момента е само мой. Дъното е скалисто и разбира се осеяно с морски таралежи, а наоколо плуват множество малки и големи, стандартни за Егейско море, видове риби. С надежда се оглеждам за октоподи, но и този път нямам късмет да видя представител на срамежливите и добре замаскирани осмокраци.

Времето е напреднало и трябва да се мисли за обяд. Отправяме се към Котронас, който се намира на 17 км югозападно от тук и ни приближава към крайната цел още малко. Хапваме в Εν Πλω (En Plo), разположено директно на плажа и въпреки бавното обслужване в началото, оставаме доволни от огромните порции и качеството на храната (решаваме да опитаме от местната кухня – домашни пушени наденици от Мани и кюфтета в доматен сос).

В 17:00 е крайно време да преследваме целта на днешното пътуване – Ватия и фара на Порто Каджио. Отново стандартните 60 км за час и половина. Точно навреме, за да хвана подходяща светлина в изоставения каменен град. По пътя, разбира се, спираме няколко пъти за панорамни снимки на морето, защото силно начупеното крайбрежие е осеяно с невероятно красиви заливи и малки скалисти плажове.

Ватя

Минаваме транзитно през Аерополи, който при повече налично време е абсолютно препоръчителен за посещение. Тук на 17 Март 1821 г. Петрос Мавромихалис обявява война на турците и повежда 2000 маниоти към Каламата, където обединява сили с други гръцки революционни водачи. Ако човек чете избирателно и то най-вече туристически статии в интернет, може да остане с впечатление че това е най-яркият представител на гръцкото освободително движение и с този акт е стартирала Гръцката революция, но истината не е толкова еднопластова и ако имате интерес по темата препоръчвам една доста изчерпателна статия, която ме накара да преосмисля фактите около нашето собствено Освобождение и значението на събитията за целите Балкани - https: // en.wikipedia.org/wiki/Greek_War_of_Independence.

Но да не разводнявам пътуването с прекалено много история. От Аерополи надолу пътят върви основно по бреговата ивица и изкушава с прекалено много междинни спирки за снимки. Около 3 км от пътя са в активен ремонт, но не е затворен и ни се налага да шофираме по излят преди няколко часа асфалт, който още не е валцуван. Звукът от чакъла, който се вдига от гумите и бие по калниците, е доста плашещ и очаквам колата да има сериозни щети отдолу (точно това НЕ се покрива от застраховката). След като минаваме участъка спирам, за да огледам отдолу и с облекчение установявам, че няма сериозни поражения.

Минаваме покрай пътния знак „Ватия”. Всъщност се оказа, че почти всички градове (или може би е по-правилно да ги наричаме села) в южната част на полуострова всъщност са съставени от каменни двуетажни кули и Ватия може би НЕ е най-живописната от тях. Причината къщите тук да са в този вид е свързана с историята на местното население. Маниотите са обитавали полуострова от древни времена и се считат за преки потомци на спартанците. Известно е, че са много свободолюбиви и горди. Поради тази причина християнството е имало трудности да се установи тук и редица завоеватели на полуострова, като латинци и турци, срещат сериозна съпротива от местните жители.

Основен метод на прехрана на маниотите в продължение на векове е пиратството. Много характерни са кървавите вендети между отделни родове, които са основната причина къщите да са укрепени като кули. По време на вендета двата враждуващи рода се затварят в кулите си и постепенно се избиват един друг. Останалите родове пък се затварят в собствените си кули, за да не станат косвени жертви на вендетата. Подобни вендети продължавали месеци, а понякога и години. Били прекъсвани, за да се прибере реколтата или ако се появи общ враг, като например турците. След това продължавали, като някои приключвали с примирие и размяна на имоти, а други – с пълно унищожаване на единия от враждуващите родове.

Културата на маниотските вендети се считат за най-яростните и безкомпромисни от всички вендета-култури в Средиземноморието и продължават да бушуват дори след освобождението на Гърция. За потушаването на последната най-мащабна вендета се е наложило участието на гръцката полиция, 1000 гръцки войници и 200 военни от флота.

Кириакулис Мавромичалис - един от известните маниоти, гръцки революционер, участвал в Гръцката война за независимост.

Първоначално пътят се извива от Ватия и сякаш минава покрай селото. Скоро обаче правите завой на 180 градуса и се озовавате директно в малкия град. Някои от къщите са обитаеми, дори отдават стаи под наем, но повечето от тях са изоставени и са в различна фаза на разрушение. Паркирам колата и тръгвам с фотоапарата по тесните улички между кулите и дори успявам да вляза в една от тях за по-добри кадри.

Гледката е по-скоро тъжна, като в град, пострадал от война или земетресение, а не толкова зловеща или свръхестествена, както биха се надявали някои търсачи на силни усещания. Тук-там се разминавам и с други туристи, които явно са си “написали домашното” и са си направили труда да минат оттук.

Продължаваме в посока Порто Кагио и фара, но вече е 20:00 ч и слънцето започва да се скрива зад околните възвишения, а морето и носът с фара вече са потънали в сумрак. Май няма голям смисъл да продължаваме.

Решаваме, че няма да си причиним преминаване през ремонта за втори път и избираме алтернативния маршрут по източния ръб на полуострова (така или иначе тайният ми план беше да покрия и двата маршрута, за да видя максимално много от Мани).

Предстоят ни 63 км шофиране в мрака, по път без осева линия и без мантинела, на места по ръба на скали, които се спускат стотици метри надолу в морето. Изобщо не ми е забавно зад волана! За щастие няма много трафик и имам възможност да карам през повечето време максимално близо до вътрешността на тесния път. От време на време се изкачваме стръмно нагоре, при това пътят се вие непрекъснато и на моменти дори стигам до 1-ва, за да може бялата въшка да се справи с наклона. На места има невероятни гледки към каменните села, накацали по отсрещните склонове, но просто няма къде да спра безопасно, за да снимам. Добре поне, че фаровете да доста силни и осветяват добре непредсказуемите завои пред мен. Минаваме през Лагия, където спирам да снимам местната църква по залез, хващам и една крайпътна, почти невидима каменна църква, която определено е свидетел на пиратското минало на полуострова. Следват Кокала и други малки градчета, с тесни улички, в които има улично осветление, но повечето каменни кули безжизнено тъмнеят.

Докато планирах пътуването, потърсих опции за нощувки в самия Мани. Имаше предложения за нощувка в традиционна маниотска каменна къща, като цените започваха от 100 за стая и стигаха до 400 EUR на нощ за цяла къща. Така че, както изглежда изолирано и забравено място, Мани се оказва всъщност доста модерна и скъпа дестинация. Свидетелство за това е и отличното състояние на пътищата, което не предполага, че тук рядко идват посетители.

Минаваме още веднъж през Котронас, този път на тъмно и след около 2 часа стигаме до Gythio за класическа късна вечеря, този път с жироскопи, за да облекчим бюджета.

Споделете вашите мисли по темата

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани *

Facebook
Twitter
Pinterest
Зарежда се ...
Искате ли да научите повече?Моля, абонирайте се за нашия бюлетин и получавайте актуална информация, когато публикуваме ново съдържание

Разгледайте пътеписи, фото и видео галерии и повече информация за българските мегалити

BulgarianEnglish