Ден 6 -Нафлио-Спарти-Мистра-Монемвасия-Гитио: Пътуване из владенията на деспотството на Морея.

Мистра

За този ден планът е амбициозен – да се придвижим около 200 км в югозападна посока към следващия град, в който имаме две нощувки – Гитио и по пътя да посетим Мистра и Монемвасия, още две локации с богата история от византийския период. Основният път минава през Спарти, където трябва да се отклоним за около 10-тина километра, за да стигнем до Мистра.

Както и Микена, днешна Спарта (Спарти) е много далеч от античния си предшественик. Съвременният град е построен с материали, отмъкнати от руините на Мистра, която пък на своя страна е била строена с материали, отмъкнати от руините на древна Спарта (каква ирония само). Статуята на Леонид, която напълно НЕоправдано е придобила известност в интернет и руините на древния град, които не са особено добре запазени, не могат да обосноват спиране за повече от 10-тина минути в модерна Спарта.

Директно хващам табелата “Мистра” без да губя излишно време. Древният град е разположен по склоновете на една много впечатляваща канара, зад която се издигат още по-високите планински върхове на Тайгетос. Точно колко стръмна е въпросната канара ти става ясно, когато започнеш да пълзиш нагоре между руините. И понеже явно повечето туристи не се справят с изкачването до горе, хитро са направени 2 паркинга – горен и долен, с отстояние между тях около 2 км, така че все пак повече хора физически да могат да посетят както ниската, така и високата част на една от древните столици на Византия. Дори и с това улеснение, според мен малцина се изкачват до най-високата точка – укреплението на върха на хълма, особено когато е 14:00 ч на обед и температурата на въздуха е около 42 градуса.

Мистра е построена през 1248-49 г. от французинът Гийом II Вилардуен, княз на Морейското княжество, което представлява Латинската империя в тази част на света. Той обаче не успява да се радва дълго на творението си, защото е пленен през 1262 г. от византийския император Михаил VII Палеолог и за да откупи свободата си, е принуден да предаде Мистра заедно с Монемвасия във византийско владение. По време на византийското управление Мистра изживява голям архитектурен и културен възход, от този период са и повечето църкви, които са изключително добре запазени.

На 30 май 1460 г. войските на султан Мехмед II Завоевателя превземат крепостта. Тя за кратко отново е под християнско владение от 1687 г. до 1715 г., когато е превзета от венецианците на Франческо Морозини. Да, същият Морозини, който взривява Партенона през 1687 г. През 1715 г. османците си връщат Пелопонес и Мистра. През 1835 г. градът е завзет от гръцките въстаници и е разрушен от египетските войски, а 4 години по-късно е окончателно освободен.
Въпреки опустошенията на военните действия и изнасянето на материал обратно надолу към Спарти за построяването на съвременния град от крал Ото (Отон), Мистра е изключително добре запазена и през 1989 г. е обявена за обект на ЮНЕСКО.

Снимам на воля руините, църквите, красивата панорама към Спарти и околните земеделски земи. Единствените ентусиасти в жегата, които пъплят по стръмнините са семейства любознателни французи и няколко възрастни двойки. Едва към 17:00 ч, когато вече сме в края на обиколката на горния град, се появява голяма туристическа група с гид. Знаят кога да дойдат хората Правя последна панорамна снимка от пътя към хълма с непристъпната цитадела на върха, безуспешен опит за дронски полет и обратно в колата, защото ни очаква Монемвасия.

Монемвасия

Разстоянието от Мистра до Монемвасия е едва 85 км, но шофирането с дребната количка ми отнема 2 ч и 21 минути. Разбира се и пътят си има своите особености и ограничения, които не помагат за по-бързото ни придвиждане.

От предварителните проучвания съм наясно, че е безсмислено да се опитвам да стигна до градската порта с кола, затова оставям возилото на обществения паркинг до марината непосредствено след моста, който свързва със сушата парчето скала, кацнала насред морето. Нарамвам раницата с фото техниката и продължаваме пеша.

Разстоянието от паркинга до входа на Долния град (и тук има Долен и Горен град) e около 1 км и се взима с нормално ходене за около 10-15 минути, като човек постоянно трябва да прави път на колите, които отчаяно се опитват да си намерят паркомясто в тази ивица от шосето. Вече е почти 20:00 ч и доста хора са таргетирали идване с кола за вечеря в Стария град, с минимално ходене пеша, но търсенето е доста по-сериозно от предлагането. Докато напредвам към градските стени, не мога да откъсна очи от огромната скала, къпеща се в лъчите на залязващото слънце и обрамчена като ореол от останки на крепостни стени.

Бързам да хвана подходяща светлина и за снимки, и за дрона, така че се отправям директно към Горния град. Не бих казал, че има много указателни табели, така че по-скоро с интуиция и късмет налучквам правилната комбинация от завои наляво и надясно по тесните улички, които да ме изведат до стълбите към платото. Изкачването нагоре не е дълго, нито особено изморително, но от време на време спирам да снимам, така че ми отнема 15-тина минути.

Групи от туристи, явно също решени да хванат залеза на върха на скалата, уверено крачат нагоре по излъсканите почти до блясък каменни пътеки. Слизащите обратно към Долния град определно стъпват доста предпазливо, повечето обути с летните си чехли и сандали, които не са най-подходящите обувки за разходка из каменистите руини горе.

След поредица от порти и ниски засводени помещения (вероятно с цел защита на града) излизам на поредица площадки с панорама към откритото море и скътания в скалите Долен град. Правя няколко бързи снимки и се отправям към вътрешността на платото, с идеята да имам максимално добър сигнал за панорамна обиколка около скалата с дрона. Намирам си относително закътано от вятъра място сред ниските сукуленти, който вече започва да духа доста осезаемо (все пак сме насред морето) и този път най-после успявам да излетя.

Правя панорамни снимки, прелитам от край до край няколко пъти, но получавам предупреждения за силен вятър и честно казано не ми стиска да го изкарам достатъчно навътре в морето, така че да хвана добра панорама на скалата и сушата зад нея. Никак не съм доволен от резултата, но това е положението, не ми се рискува. Освен това ако някоя чайка реши, че дронът много й пречи, няма да има никакъв проблем да го свали във водата. Приземявам го с леки затруднения поради вече доста силния вятър, който генерира мощни пориви дори близо до земята, а преминаващите наблизо френски туристи ме гледат с интерес.

Платото е осеяно с руини, но предпочитам да се придържам към пътеките, защото в главата, посветена на Монемвасия Rick Steves изрично предупреждава за опасността от пропадане в някоя древна цистерна или просто изветрели скали по периферията на платото, което може да има доста неприятни и фатални последици. Слънцето вече се е спуснало много ниско и къпе руините на Горния град в перфектна за снимки светлина. Включително и добре запазената църква “Св. София”, построена през XII в, която буквално е кацнала на ръба на скалата.

Историята на Монемвасия е изключително богата и градът е сменил много господари през дългата си история. Първите заселници са византийски бегълци от нашествията на авари и славяни през VI-VII в. Селището се оформя около 583 г. по време на управлението на императора Маврикий Тиберий. Градът е в центъра на многобройни нападения от страна на арабите и за целта е допълнително укрепен през 878 г., а през 1147 г. е обсаден от сицилийските нормани, но успява да отблъсне и тази атака. Гийом II Вилардуен (познат ни вече от историята на Мистра) го обсажда цели 3 години и през 1248 г. успява да го завземе, но през 1262 г. го връща на Византия заедно с Мистра.

Монемвасия надживява Константинопол при нашествието на османците, но за разлика от Мистра не пада през 1460 г. под турска власт, а влиза в състава на Венецианската империя. Италианците губят града през 1540 г., а през 1690 г. си го връщат обратно. През голяма част от XVIII в. Монемвасия е в границите на Османската империя, а през 1821 г., след тримесечна обсада, градът е освободен и преминава в гръцки ръце.

С последните лъчи на слънцето всички туристи с малки изключения са напуснали Горния град. Отдавам се на необезпокоявани снимки на почервенелите от залеза руини, а туфите от сухолюбиви бурени и трънаци създават неповторима атмосфера на нещо древно и отдавна забравено.

Долният град е вече окъпан от уличното осветление и гъмжи от туристи, в търсене на свободна маса за вечеря. Разминавайки се с трудност с тълпите, изпълнили тесните средновековни улички и заведенията с модерен амбианс, се отправям към градската порта и еднокилометровия преход до колата. Трафикът по тясното асфалтово платно в никакъв случай не е намалял и докато правя път на блесналите насреща ми и зад гърба ми фарове, си взимам сбогом с притъмнялото море и надвисналите отгоре канари.

Вече по тъмно и доста изморени от наситения с древна история ден, поемаме до следващата ни спирка за 2 нощувки – Гитио, като 65 км разстояние ни отнема 1 ч 30 минути нощно шофиране. Гитио е малък пристанищен град, който се оказва изключително популярен по това време на годината, вероятно заради близостта му до полуостров Мани, което го прави удобен базов лагер за еднодневни пътувания из полуострова. Хотел Актайон Сити, в който сме резервирали стая, е разположен на крайбрежната алея срещу пристанището.

Въпреки късния час кипи сериозен трафик. Регистраторката театрално вдига рамене на въпроса ми къде е най-удобно за паркиране наоколо и ме съветва със смесица от ирония и гордост от това, че работи в толкова популярна дестинация, да обикалям, докато си намеря място: “Не е лесно тези дни”. За сметка на това ни предоставя дълъг лист с опции какво да включва закуската ни (с уточнение да отбележим ако искаме и всички опции) и варианти да я консумираме по наш избор на първия етаж, в градината на втория етаж или в стаята.

Самата стая има симпатична малка тераса с маса, два стола и изглед към пристанището и алеята долу, но освен във вечерните часове и рано сутрин, температурите по откритата фасада без сенници в този сезон не предразполагат към дълго заседяване.

Успявам да открия паркомясто в далечния ъгъл на пристанището, на 7-8 минути ходене пеша от хотела. Явно в малките пристанищни градчета това е единственото възможно решение в отговор на притока от туристи. Поне паркирането е безплатно.

Почти 23:XNUMX ч е, но според уверенията на регистраторката, ако не се мотаем прекалено дълго, имаме шанс за вечеря в някоя от таверните по пристанището. Харесваме си единствената свободна маса в Наутилия, където хапваме прилично, поливайки вечерята с домашно вино и за пореден път ни се налага да обясняваме, че не сме от Италия.

Споделете вашите мисли по темата

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани *

Facebook
Twitter
Pinterest
Зарежда се ...
Искате ли да научите повече?Моля, абонирайте се за нашия бюлетин и получавайте актуална информация, когато публикуваме ново съдържание

Разгледайте пътеписи, фото и видео галерии и повече информация за българските мегалити

BulgarianEnglish