Ден 4 - каньона Брайс / Bryce Canyon

Спря ни патруна кола - ама че начало на деня!!

Утрото е студено, ветровито и мъгливо, което може би е очаквано за една утрин през октомври. Настроението ни е приповдигнато, защото днес ще посетим Брайс Каньон. След като закусваме набързо и на крак, напускаме Panguitch и тръгваме на път. Тъй като вчера целият маршрут го кара Красимир, предполагам, че днес е моят ред зад волана.

Аз имам доста километри зад волана, но признавам, че се чувствах странно, докато шофирах в САЩ. Единствената забележителна разлика спрямо Европа е фактът, че ограниченията на скоростта са посочени в мили, а не в километри, всичко останало е същото и въпреки това се чувствах различно. 

И така, караме си по един съвсем обикновен път, пресичаме малко градче и един мноооого бавен шофьор пълзи пред колата ни. Той или тя кара с половината от ограничението на скоростта, а аз горя от нетърпение да стигна до каньона. Накрая решавам да изпреваря другата кола, но все още несигурен, се обръщам към Красимир, защото той, за Бога, е живял в Щатите и би трябвало да е наясно с нещата:

– ОК ли е да изпреваря според теб?

– Да, бе, човек, давай, всичко е наред – отговаря някак разсеяно той,

Няма нужда да ускорявам над ограничението, тъй като другият шофьор е много бавен, но е факт, че пресичам непрекъсната жълта линия, която разделя средните от външните платна и изглежда така.

 

 

В Европа не съм виждал такава пътна маркировка и не знам какво означава. Тъй като средната лента е празна и няма никой в ​​отсрещната лента, предполагам, че е напълно безопасно и законно да изпреваря по начина, по който направих аз.

И точно като в холивудски филм, веднага след като завършвам маневрата, една полицейска кола се материализира от нищото с включени светлини, нараства зловещо в огледалото ми за обратно виждане и започва да ми дава светлинни сигнали да отбия и да спра. 

– По дяволите, човек, мислех си, че е ОК да изпреваря другата кола – започвам да се паникьосвам аз.

– Не се панирай, просто отбий, ето тук.

Внимателно спирам на банкета, докато сърцето ми бие ускорено. В миналото много пъти съм спиран за проверки в България за обичайните проверки на документи и дори няколко пъти за превишена скорост, но никога така, с включени светлини на патрулка зад мен. Наистина незабравимо първо шофиране в Щатите.

Полицай Джоузеф Нейбър се приближава до колата ни от страната на пътника (доста предпазливо) и мога да си представя дясната му ръка, опряна на дръжката на пистолета. Той е млад, но със стоманено поглед, вперен в мен.

– Знаете ли защо те спрях?

– Не, сър. Превишена скорост?

– Не, направихте непозволено изпреварване.

Така че, започваме да се извиняваме, да обясняваме, че сме просто тъпи туристи от Европа, които не са запознати с местните правила и т.н. и т.н. Следващият въпрос от полицай Нейбър е:

– Пушили ли сте в колата (трева)?

– Не, сър, и двамата не пушим. Това е кола под наем, вероятно предишният ползвател е пушил вътре.

Наистина колата мирише на нещо странно, което първоначално си представяхме, че е някаква изключително гаден сорт тютюн, но сега дори ние, непушачите, започваме да осъзнаваме, че колата най-вероятно мирише на канабис. 

Така или иначе, след кратък разговор и проверка на шофьорската ми книжка, служителят ни пуска да си ходим с писмено предупреждение и устна препоръка да шофираме по-отговорно. И това е всичко – нито глоба, нито нощувка в ареста. Разбира се, аз преливам от облекчение и щастие, с още една интересна история за пътуване в тефтера си, но наистина се притесних, че случката можеше да приключи с репликата: „Сър, моля, излезте от превозното средство, бавно сложете ръцете си зад тила и коленичете...“ или каквото там ви инструктират, преди да ви сложат белезниците.

Продължаваме по пътя си, аз наистина внимавам и шегите са изцяло за моя сметка до края на пътуването, както можете да видите от видеото „Зад кулисите“.

Тотално съм неподготвен за необятността на Брайс Каньон. Планирането на маршрута в Google Maps е едно, но гледката от ръба на Sunset Point към безбрежния океан от огромни каменни пирамиди е съвсем различна история! Безброй редици от високи каменни структури се простират чак до хоризонта, където отвъд вълните на утринната мъгла се извисяват тъмните сенки на далечни планини. 

Всичко тук в Щатите е толкова обширно, че е чак сюрреалистично и умът ти започва да изкривява гледката, за да не се изгуби в тези безкрайни разстояние и пространства, подобно на ефектите от tilt-shift обектив, който реже панорамата и се фокусира върху малка фокусирана ивица. Просто започваш да игнорираш необятността и да се съсредоточаваш върху част от гледката. И така беше (поне при мен) навсякъде, където бяхме – Гранд Каньон, Глен Каньон, Каньонланд, Долината на смъртта.

Кратък урок по геология - Bryce Canyon Hoodoos

Каменните образувания на Брайс Каньон са изключително интересни от геоложка гледна точка. Най-отличителния феномен, т.нар. hoodoos, са стълбове от пясъчник и други финозърнести седиментни скали, създадени чрез процеси на неравномерно изветряне (химични и физични процеси, които разрушават скалите) и ерозия (отчупване на седименти и скална маса чрез изветряне).

В продължение на около 200 дни в годината регионът е подложен както на положителни, така и на минусови температури, което дава възможност на леда и дъжда да създадат hoodoo-си. Водата се просмуква в пространствата между и вътре в скалите. Когато температурите паднат, водата в скалата замръзва и се разширява и действа като леден клин. Този "леден клин" започва да раздробява скалите, като първо формира стени, след това прозорци, и накрая напълно оформен hoodoo-с, а водата продължава да се топи и да замръзва, навлизайки отново в пукнатините. 

 

От плато, в крайна сметка скалите се разпадат на стени, прозорци и след това като отделни hoodoo-си.

Брайън Роанхорс/NPS

Но стига уроци по геология. Време е да поемем по пътеките.

Паркираме колата близо до Sunset Point, откъдето човек може да направи невероятни снимки дори при изгрев или час след изгрев, какъвто е нашият случай. След кратка разходка по по обиколната пътека Rim Trail, колкото да започнем да усещаме мястото и да направим няколко панорамни снимки на hoodoo-сите, красиво осветени от отразената слънчева светлина, която ги превръща в огромни карамелени "близалки", поемаме по Navajo Loop Trail.

Спускането е доста стръмно и когато влезете сред hoodoo-сите, изведнъж започвате да осъзнавате колко огромни са те и внезапно умът променя гледната точка. Вече няма огромни панорами и гледки – сега сте в средата на гигантски каменен лабиринт. Някъде там, долу, дори има места, където слънцето изобщо не огрява или осветява скалите само за няколко часа дневно.

Внезапно излизаме от гигантската колонада и пълният блясък на октомврийското слънце се посипва върху нас. Сред каменните колони има няколко борови дървета - огромни дървета, високи почти колкото hoodoo, борещи се за слънце в сянката на каменните си съседи. Пътеката лъкатуши сред хълмовете, а песъчливата почва поддържа рядка иглолистна гора. 

От моето предварително планиране знам, че някъде тук трябва да поемем по друга пътека – пътеката Peek-A-Boo Loop, която ще ни отведе до Bryce Point, нагоре по ръба, откъдето можем да се върнем до колата, следвайки обиколната пътека Rim Trail. Това е дълъг, 4-5 часа преход, но имаме времето и желанието да го направим.

След 10-15 минути ходене през храстите най-накрая виждаме другата пътека и поемаме по нея – този път нагоре. Гората се сгъстява, но не достатъчно, за да осигури достатъчно сянка и температурите се повишават с всеки изминал час.

Вече ми е прекалено горещо, затова си оставям якето в раницата на Красимир (моята раница оставих в колата), заедно с бутилката вода и енергийните барчета, които взех със себе си. Скоро това ще се окаже сериозна грешка, но потърпете още малко, за да научите защо.

Кратко ръководство за това как да се изгубите в дивата природа

След дълго, напоително изкачване с много възможности за снимки, излизаме на един хребет, откъдето можем да се насладим на hoodoo-си в западна, източна и северна посока. Някои много стари дървета са сгушени точно на билото и ми напомнят за легендарното дърво Матусала ,за което се твърди, че е най-старото живо дърво на Земята със своите 4,853 години, растящо високо в Белите планини на окръг Иньо в Източна Калифорния.

Точно на това място всеки от нас се впуска да прави снимки и в един момент, когато се оглеждам, Красимир го няма никакъв. Тъй като пристигнахме по едно и също време, предполагам, че аз съм се замотал прекалено дълго и той бавно е тръгнал напред, в очакване да го настина. И така, ускорявам крачка по пътеката в опит да настигна. Маршрутът е криволичещ и няма много възможности да видя дали е пред мен и колко е напред. Колкото и да препускам, явно не го настигам. Тогава спирам и чакам, чакам… чакам. Но той не се появява. 

В този момент става ясно, че сме се загубили, поне по отношение на локализирането един другиго, защото все още сме на пътеката, а не някъде в дивото.

Допускайки, че той също ще реши да продължи и ще се срещнем при колата, аз се насочвам напред, правейки тотално невероятни снимки по пътя.

В един момент виждам странична пътека, която върви на североизток и решавам да направя малка отбивка тук. След може би 600-800 метра се озовавам точно в средата на худусите – на изток, север и юг виждам хребети от худуси, обагрени в шахматен десен от най-добрия тип облаци, за които фотогрфът може да мечтае. Природата е супер щедра към насднес. Стигам до едно място, където единствената дума, която изпълва съзнанието ми, е „спокойствие“. 

Тук е важно да спомена следното - тъй като якето ми остана при Красимир, не мога да стоя много на едно място, защото температурата е 10-12 градуса. Моят надежден пуловер е достатъчно топъл за ходене, но не и за престой в съзерцание. И най-големият проблем – нямам вода и храна със себе си, така че трябва да пазя сили, за да се добера до колата. Но чистото удоволствие от гледката и фотографския рай около мен, скоро ме карат да забравя всички тези тривиалности. 

Пътеката следва равен терен за известен период, след което започва да се изкачва и между другото става доста стръмна. С всяка извивка и трупане на надморска височина виждам все повече и повече групи худуси, струпани по склоновете на хълмовете, които остават под мен. Има всякакви форми, различни нюанси и редуващи се слоеве от бяла и червена скала и когато добавим пробягващите сенки от малките облачета, плуващи горе в небето – получаваме наистина идеалният ден за пейзажна фотография!

Сега, връщайки се назад във времето, съжалявам, разбира се, че тогава нямах дрон – снимките отгоре щяха да бъдат безценно допълнение към тези от земята. Силно се надявм следващия път, и със сигурност с разрешението на рейнджърите от парковата охрана, да имам този шанс да полетя на Bryce Canyon. 

По едно време срещам голяма група ездачи, слизащи надолу. Усмихваме се любезно и кимаме един на друг, докато аз отстъпвам, притискайки се до ръба на пътеката. Започвам да се чувствам малко уморен, гладен и най-вече жаден, но ще трябва да търпя, поне докато се събера отново с Красимир и провизиите в неговата раница.

Някои съвети за фотография:

  • Сутрин след златния час и по обяд светлината определено е прекалено ярка. Въпреки това, ако се движите от север на юг по ръба или между худусите, имате шансове да заснемете много красива отразена светлина, която превръща скалите в брилянтни червени и оранжеви гигантски близалки.
  • Имахме късмет, че беше периодично облачно и успяхме да снимаме в моментите, когато слънцето беше зад облак. Светлинният рисунък, комбиниран с различните нюанси на кафявото и бялото на скалите, създава наистина прекрасни резултати. Ако можете да планирате подобен облачен ден с разкъсана купеста облачност - препоръчвам ви го.
  • Пригответе се да се скитате по страничните пътеки, водещи далеч от главния маршрут – тук се намират наистина хубавите панорами
  • Снимайте с bracketing, през повечето време динамичният диапазон е прекалено труден, за да може апарата ви да се справи само с единични експозиции
  • Бъдете готови да направите най-добрите си снимки, докато се изкачвате от пътеките към обиколната пътека по ръба и след това докато се връщате обратно до колата си по Rim Trail, така че си пазете силите и вдъхновението за края на похода. Дълъг обектив 100-200 мм и статив ще бъдат наистина полезни за този сценарий, особено ако изчакате достатъчно за златния и синия час

Гледката от ръба в лъчите на следобедното слънце е великолепна. Удивително е да се види колко далеч и нашироко се простира тази каменна гора. Правя последните си панорамни снимки и се насочвам към автобусната спирка на Bryce Point с надеждата да намеря Красимир тук. Уви! Ням го тук. Не съм сигурен какво да правя и вече с последни сили обикалям безцелно 10 минути около автогарата. Чувствам се уморен, но дори портфейла ми не е при мен, така че не мога да използвам автобуса, за да стигна до колата ни. Ясно е, че ще трябва да вървя. 

Преходът по Ръба е красив, но съм уморен и все по-тревожен за местонахождението на Красимир. Насилвам се да вървя по-бързо и след около 50 минути усилно мъкнене по Ръба стигам до нашето място за паркиране. Ама че разочарование! Колата е празна и заключена, моят приятел го няма!

След още 15-20 минути чакане до колата ставам неспокоен. За щастие виждам един рейнджър от парка в колата му, паркиран недалеч от нашата кола. Обяснявам на Арон ситуацията. Две срещи с органите на реда за един ден ми идват малко в повече. Мога да си представя как Арон възприема ситуацията – 2 туриста влизат заедно в парка и само 1 излиза, без ни най-малка представа къде е приятелят му. Въпреки моята параноя, рейнджърът проявява разбиране и е склонен веднага да съдейства. Той ме инструктира да остана до колата и отива да търси Красимир обратно до автогарата Bryce point.

След още 20 измъчени минути и двамата пристигат с колата на Арон. Изпитвам облекчение и срам едновременно – как допуснахме да се разделим по такъв глупав начин! И така, ето какво се е случило: Красимир отишъл зад едни скали да направи няколко снимки, докато аз съм бил горе на билото, където се разделихме. Когато се огледах, не го видях и като предположих, че върви напред, побързах да го настигна. Той в същото време излязъл иззад скалите и не ме видял, където е очаквал да бъда. И като предположил, че може да съм паднал от билото, започнал да проучва района. Тези 10-15 минути, в които той ме е търсил, а аз съм бързал напред, очевидно са били достатъчни, за да стане разстоянието помежду ни 30 минути разлика. След това отново на Ръба, аз съм бързал към колата, а той е останал на автогарата, надявайки се, че съм някъде зад него и ще се появя по някое време.  

Арон е развеселен от нашите премеждия и споделя, че миналата пролет е бил в България с баба си и нейните приятели и страната им е харесала доста. Толкова малък е светът!

Правим много късен, но очакван с огромно нетърпение от мен обяд от консервите в багажника ни и се опитвам да компенсирам дехидратацията си с щедри порции вода и разтворим Gatorade. 

Мятаме се в колата и отпрашваме към Бикнел, където е следващата ни нощувка. Пътуването отнема 2 часа по UT-62E и UT-24E или 2,5 часа по един по-живописен път, наречен Parker Antimony Road. На кръстовището с Antimony Road, решаваме да поемем по него, въпреки факта, че е почти тъмно и няма да видим почти нищо от пейзажа, когато шофьорът на един местен пикап ни маха да спрем и ни пита накъде сме тръгнали. Гледайки с леко презрение на нашия Hyundai Santa Fe под наем, той споделя, че може би не е толкова разумно да продължаваме по Parker Antimony Road / Dry Wash Road, който в един момент се влива в Wild Cat Road – по това време на годината пътят може би е затворен за превозни средства, които не са пригодени за off-road. Благодарим на човека за съвета, детето му получава шепа бонбони от Красмир и се връщаме към UT-62E. 

По пътя минаваме покрай места с бодри имена като „Антимон“ и „Отровен поток“. Най-накрая пристигаме след мръкване в "Мотел и семеен ресторант Sunglow", където имаме възможност да разговаряме с 2-ма италианци, които изглежда пътуват по същия маршрут като нас, докато чакаме ЛГБТ двойката, която работи на рецепцията да ни настани по стаите ни. 

Зарежда се ...
Искате ли да научите повече?Моля, абонирайте се за нашия бюлетин и получавайте актуална информация, когато публикуваме ново съдържание

Разгледайте пътеписи, фото и видео галерии и повече информация за българските мегалити

BulgarianEnglish